Дипломатически представителства

Австралия и Океания

Азия

Африка

Европа

Северна Америка

Южна Америка

Словакия, Братислава, Посолство на Република България

Култура и религия

Следи от първите обитания в територията на днешна България, се проследяват до най- -дълбока древност. Значим образец на примитивното изкуство са скалните рисунки в пещера „Магурата“, изобразяващи сцени на лов, животни, растения и танцуващи фигури. Слънчевият годишен календар, открит в пещерата и датиран от късния неолит, се счита за най-ранния календар от този тип в Европа. 

Сред свидетелствата за древните поселения на територията на България са множеството селищни и надгробни могили, като Карановската селищна могила  (близо до гр. Нова Загора), в която са натрупани културни пластове от неолита, халколита и бронозвата епоха. Там е намерен кръгъл печат, гравиран с древен шрифт, който според археолозите свидетелства за първите фази на писменост. Праисторическото селище на езерния остров Дуранкулак разкрива следи от неолитно-халколитна култура, чиито носители са оставили най-старата каменна архитектура в континентална Европа и най-големия праисторически некропол в света (Дуранколашкия некропол). От последната фаза в развитието на тази култура са запазените следи край черноморския град Варна, където в халколитен некропол археолозите откриват най-старото обработено злато в света, идолна пластика, антропоморфни и зооморфни талисмани.

Материалната и духовна култура на траките, заселили се на българските земи през бронзовата епоха, е друг ярък пример за разноцветната културна палитра на региона. Представителите на тракийската народност, спомената за пръв път от Омир в „Илиада“, са оставили величествени гробници, като Казанлъшката гробница и Свещарската (част от историко-археологически резерват „Сборяново“), които са включени в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Александровката гробница, открита в близост до Хасково, впечатлява с експресивни стенописи, изобразяващи ловни и бойни сецни, живописна орнаментална украса. Сред многобройните тракийски светилища се открояват - Перперикон (най-големият древен култов център на Балканите, известен с прочутия храм на Дионис, откъдето са извършени съдбоносни предсказания); тракийският култов комплекс край Старосел (най-големият царски комплекс с мавзолей открит досега. Тракийските съкровища, които отдавна будят възхищение, са показвани в много страни по света. Най-загадъчното и древно сред тях е Вълчитрънското съкровище, намерено близо до Плевен и датирано към края на бронзовата епоха. Изработеното от чисто злато Панагюрско съкровище е забележителен шедьовър на тракийското изкуство. Характерно за изработката на този култов сервиз, състоящ се от 9 съда, са жанровите сцени, заимствани от древногръцката митология, а орнаменталните мотиви добавят своеобразен тракийски оттенък. Рогозенското сребърно съкровище се слави като най-голямото тракийско съкровище, откривано на територията на България и също представлява ценен пример за активния културен обмен, протекъл между траките и елинската цивилизация.

През първата половина на I в. сл. Хр. днешните български земи са в състава на могъщата Римска империя. От този период на грандиозно строителство са съхранени важни културни паметници – Античният театър и Римският стадион, разположени на територията на древното Трихълмиe на Филипопол (Пловдив). Античният театър, датиран от 90-те години на I в. сл. Хр. и безспорна емблема на града, се счита за един от най-добре запазените антични театри в света. Забележителни са останките от римските градове – Никополис ад Иструм (край Велико Търново.), Августа Траяна (разположен при днешния град Стара Загора), Улпия Ескус (край село Гиген, област Плевен), Марцианопол (древният град край изворите на р. Девня, в който е открито едно от най-големите монетни съкровища в света), Антична Сердика, чиито руини днес се намират под сградите на съвременната българска столица и др. Разцвет претърпяват и някогашните гръцки колонии по Черноморското крайбрежие – Одесос (Варна), Аполония (Созопол), Анхиало (Поморие), Месембрия (Несебър). Характерен отзвук от тези времена са непреходните богатства на мозаечното изкуство. Изкусни образци на римски и византийски ранно-християнски мозайки могат да бъдат видени във вила „Армира“ (край Ивайловград), в късно-античната резиденция „Ейрене“ и в Епископската базилика на Филиполол.

След разделянето на Римската империя в края на IV в. днешните български земи попадат в пределите на Източната Римската империя – Византия. През втората половина на VII в., на територията на Североизточна България се заселват прабългарите уногондури, начело с хан Аспарух от рода Дуло. В съюз със славянските племена те се сражават срещу Византия и създават Първата българска държава (681), която наследява традициите на Стара Велика България на хан Кубрат. Столицата Плиска се обособява като военен, административен и религиозен център, а хан Аспарух става върховен главнокомандващ, висш съдия и първожрец на бог Тангра (олицетворяващ Небето). Представата за прабългарските религиозни вярвания се допълва от Мадарския комплекс, който от дълбока древност изпълнявал ролята на култов център. Уникалният скален релеф на Мадарския конник е включен в списъка на ЮНЕСКО през 1979 г. и десетилетия по-късно е обявен за глобален символ на България. Остават спорни данните за датировката на паметника и за самоличността на конника. Разпространени са схващанията, че на барелефът е изобразен хан Тервел (700–721), прочут с дипломатическата си дарба, или сборен образ на конника герой, който може да се отъждестви с всеки прабългарски владетел.

През 864 г., по време на управлението на княз Борис I Михаил (852-889), християнството в източно православния канон е прието като официална религия. Този акт издига авторитета на българската държава, която влиза в „християнското семейство на народите“. В унисон със стремежа към нова идентичност, столицата на България е преместена в Преслав, а на престола застава цар Симеон (893-927). Периодът на неговото управление е наречен „Златен век“ заради бурния подем на книжовната дейност, станал възможен благодарение на делото на светите братя Кирил и Методий. В края на IX в. двамата братя и техните ученици, сред които най-ярко се откроява фигурата на Св. Климент Охридски, оставят незаличима следа в европейската история чрез създаването и разпространението на славянската писменост, приобщавайки към християнството много европейски народи. Други изтъкнати творци от Преславската книжовна школа са Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Наум. Богатото книжовно наследство е съпътствано от постижения в архитектурата и приложните изкуства. Златната църква в Преслав е архитектурен шедьовър за времето си. Изяществото на преславската рисувана керамика проличава в откритата в Патлейна мозаечна икона на Св. Теодор Стратилат, която се смята за начало на българската иконописна школа.

През 1018 г. българската държва губи независимостта си и попада под силното влияние на византийската култура. Успешното въстание на братята боляри Асен и Петър (1185) бележи кулминация в борбите за отхвърляне на властта на Византия. Поставено е началото на Второто българско царство със столица Търново. Владетелите водят интензивна кореспонденция с Ватикана, което също дава тласък на културните процеси. От особена важност е възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. по време на управлението на цар Иван Асен II (1218 – 1241), когато царството достига най-голямото си разширение и  политическо надмощие. В Търново са пренесени мощите на светци и различни реликви. Тази „политика на освещаване“, както и активното изграждане на много манастири и църкви („Св. Четиридесет мъченици”, Св. Димитър”, „Св. св. Петър и Павел”), превръщат престолния град във важно духовно средище. Периодът XIII-XIV в. се свързва с разцвета на знаменитата Търновска книжовна и художествена школа. Сред най-емблематичните паметници, разкриващи културните достижения на епохата, са стенописите в Боянската църква и в Ивановските скални манастири (включени в списъка на ЮНЕСКО), в Земенският манастир „Св. Йоан Богослов”, цветните миниатюри в Четвероевангелието на цар Иван Александър (Лондонското евангелие). Видни представители на книжовната школа са Григорий Цамблак и Константин Костенечки, които с дейността си оказват влияние върху културата на други славянски народи. През този период най-голяма слава достига и един от символите на българската култура - Рилският манастир (в списъка за световно наследство на ЮНЕСКО).

През 1396 г. българската държава пада под напора на Османската империя, с което за пет века се прекъсва самостоятелното й политическо развитие. Първите наченки на пробуждане на българската духовност са налице по време на Възраждането (XVIII-XIX в.). През тази преломна епоха българите отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в европейската цивилизация. Най-видният представител на Ранното възраждане е Паисий Хилендарски, който през 1762 г. завършва бележития си труд „История славянобългарска” в Зографския манастир. Устремът към просвета и книжнина е доразвит през следващия век от Петър Берон, Неофит Рилски, Васил Априлов.

През този период настъпват дълбоки социални и икономически прoмени. Много предприемчиви българи завършват образованието си извън пределите на България, което на свой ред интензифицира междукултурното общуване. Дават своите резултати и дългогодишното съвместно съществуване на различни култури по българските земи – контактите с мюсюлманската културна традиция в големите центрове на империята, присъствието на големи еврейски общности, с католически и протестантски мисионери, установяването на европейски емигранти в българските градове след националните революции в Европа от 1848 година, раждането на автономни и независими православни съседни държави, в които се създават центрове на националната кауза.

Стопанското развитие изменя облика на българския град. Появяват се нови църкви, училища, мемориални градски чешми, ханове. Особено интересни и богати по уредба и архитектура възрожденски градове са Пловдив, Търново, Котел, Русе, Свищов, Копривщица, Карлово, Сливен, Трявна. Най-забележителните паметници на българската възрожденска архитектура са дело на Никола Фичев (Колю Фичето), останал в историята като първомайстор на новия национален стил.

През 1870 г. Високата порта (правителството на султана) официално признава правото на българите да имат самостоятелна църква, независима от Цариградската патриаршия. Създаването на Българската екзархия е най-значимото постижение на българския народ в епохата преди Освобождението. То върви успоредно с идеята за насърчаване на всеобщото образование. Поставят се основите на читалищното дело.

Значителен напредък е постигнат в областта на живописта. Най-големите живописни школи от възрожденската епоха са – Тревненската, Банската и Самоковската. Най-видният представител на Самоковската школа - Захари Зограф, разчупва религиозния канон и осъществява в творбите си преход към светската живопис. Неговият „Автопортрет” е най-емблематичното произведение от този преходен период.

Характерно е, че много от най-активните поборници и организатори на национално освободителното движение от втората половина на века - Георги Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Апостолът на свободата и радетел за „чиста и свята република“ – Васил Левски, имат роля и в развитието на българската публицистика, литература и много други сфери на обществения живот. Столицата на Османската империя – Цариград е световно средище, сред което българската общност има своето запазено място като църковен, книжовен и образователен център и точка на контакт с големите европейски култури.

През 1878 г., в резултат на Руско-турската освободителна война, българската държава е възстановена. Периодът след Освобождението се характеризира с все по-осезателен културен подем, свързан с жанрово и стилово многообразие в множество сфери на изкуството. Безценен е приносът на чешките художници Ян (Иван) Мърквичка, и Ярослав Вешин. Създава се и Рисувалното училище – днес Художествена академия, като много от нейните първостроители са възпитаници на европейски академии. Съществена заслуга за развитието на живописта имат Николай Павлович, Иван Димитров, Антон Митов, Иван Ангелов. Творци като Владимир Димитров – Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Дечко Узунов, Иван Милев, Илия Петров, Сирак Скитник, Васил Стоилов и др. в следващите десетилетия изграждат специфичния стил на българското изобразително изкуство. Емблематични са творбите „Те победиха“ и „Майка“ на скулптора Иван Лазаров.

Значително се изменя през десетилетията преди и след началото на ХХ век и обликът на София. Още след създаването на младата държава градът става притегателен център за множество чуждестранни архитекти като Фридрих Грюнангер, чехът Антонин Колар. Руският архитект-новатор Александър Померанцев гради храма „Александър Невски“ италианският скулптор Арнолдо Дзоки създава паметника на Цар Освободител, които и до днес са сред главните забележителности на града. Следа в градския облик оставят и български архитекти, дипломирали се зад граница - Никола Лазаров, Наум Торбов, Йордан Миланов, Петко Момчилов и Георги Овчаров. Великолепни архитектурни образци са преустроеният Царски дворец,  Народният театър (проект на австрийците Х. Хелмер и Ф. Фелнер), Националната библиотека, Софийският университет „Св. Климент Охридски“, Централните софийски хали и Минералната баня, Националният дворец на културата (построен през 1981 г. в чест на 1300-годишнината от създаването на българската държава). София се гордее със символното съседство на храмовете на различни религиозни общности, съсредоточени в центъра на града -  Църквата „Света Неделя” (издигната през Х век), Джамията „Баня Баши“ (градена по проект на знаменития османски архитект Синан през ХVI век.), Софийската синагога (завършена през 1909 г. по проект на Фридрих Грюнангер), която е сред най-големите в Европа, Католическата катедрала „Свети Йосиф“ (чийто първоначален строеж започва през 1878 г., а през 2002 г. в присъствието на папа Йоан Павел II е поставено началото на възстановяването на храма).

Творчеството на българските поети и писатели след Освобождението е белязано със стремеж към духовно извисяване и привързаност към съдбата на своя народ. Открояват се имената на „патриарха на българската литература“ Иван Вазов, Захарий Стоянов – летописецът на освободителните борби, щастливият пътешественик-сатирик Алеко Константинов. В началото на века поети като Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов въвеждат модерния глас в поезията. В следващите десетилетия изгряват поетичните звезди на Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Гео Милев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров. В прозата Елин Пелин и Йордан Йовков делят определението „певецът на българското село“. Тази линия на драматично променящия се облик на селото ще бъде развита след средата на ХХ век и в творчеството на Йордан Радичков, Ивайло Петров и други. Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев развиват линията на българския роман.

Завършеният български музикален стил от средата на 1930-те години се свързва с имената на най-видните български композитори – Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Марин Големинов, Светослав Обретенов.

Трайна следа в българското кино след 1960-те оставят режисьорите Рангел Вълчанов, Въло Радев, Методи Андонов. Театралното изкуство е сред най-динамично развиващи се жанрове. Световната класика, модерната драма и пиеси на български автори са повод за провокиращи срещи между творци и публика. Значими етапи от развитието на българската театрална сцена се свързват с имената на Николай Масалитинов, Боян Дановски, Леон Даниел, Крикор Азарян, Димитър Гочев.

Уникалният български фолклор е ревниво съхраняван през десетилетията в академичните изследвания, в национални културни институти и в множество местни инициативи за опазване на автентичните умения, обичаи и регионални културни специфики. На Националния събор на българското народно творчество в Копривщица през 1960-те американски етнограф забелязва младата тогава Валя Балканска и прави запис на песента „Излел е Дельо хайдутин“. По късно това изпълнение е включено в програмата на космическата совалка „Вояджър“ като звуковото послание на Земята към Вселената.

България е активен член на световната организация ЮНЕСКО от средата на 1950-те, става партньор в културните програми на Съвета на Европа от 1990-те, а след присъединяването към Европейския съюз през 2007 г. още по-енергично участва в процесите на утвърждаване на културното многообразие и подкрепа за творческата инициатива. Именно културата става най-мощния инструмент на диалога на страната със света. Неслучайно днешната културна сцена се отличава с многогласието на нови имена във всички области, с дългия списък на международни културни форуми в България, сред които и Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Те способстват за популяризирането на непреходните ценности в българската култура, насърчавайки активния обмен и диалог, който е крайъгълен камък на развитието и обогатяването на световната културна съкровищница.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на сайта.

Приемане Отказ Повече информация