Дипломатически представителства

Австралия и Океания

Азия

Африка

Европа

Северна Америка

Южна Америка

Палестинска власт, Рамалла, Дипломатическо бюро на Република България

История

Най-древните човешки следи в България се проследяват до най-дълбока древност. Археологически данни показват, че в пещера „Козарника“ (близо до Белоградчик) е процъфтяла най-ранната фаза на палеолита. Откритите примитивни сечива от кремък и кост са датирани отпреди 45 000 години. Ранни следи от човешко присъствие, датиращи от палеолита, са открити и в пещерата „Бачо Киро“, разположена в близост до Дряновския манастир и обитавана в периода около 43 000 – 36 000 г. преди нашата ера.

Сред свидетелствата за праисторически поселища на територията на България са множеството селищни и надгробни могили, като пазарджишката селищна могила „Юнаците“, смятана за най-древния град в Европа, възникнал преди около 5000 години и периодично обитаван до Средновековието; знаменитата Карановска селищна могила (разположена близо до Нова Загора), в която е намерен кръгъл печат, гравиран с древен шрифт, който според археолозите свидетелства за първите фази на писменост; могила „Провадия“ (солницата), където добивът на сол през късния неолит се свързва с голям просперитет и наченки на търговски обмен. Праисторическото селище на езерния остров Дуранкулак разкрива следи от неолитно-халколитна култура, чиито носители са оставили най-старата каменна архитектура в континентална Европа и най-големия праисторически некропол в света. От последната фаза в развитието на тази висока култура са запазени следи край черноморския град Варна, където в халколитен некропол археолозите откриват най-старото обработено злато в света, датирано около 4400 - 4200 г. пр. Хр.

През бронзовата епоха на територията на днешните български земи се заселват траките, описани за пръв път от Омир в „Илиада“ като смели воини, които под предводителството на митичния цар Резос се съюзяват с троянския цар Приам. Траките са етно-културна общност от индоевропейски племена и въпреки че нямат писменост, съществуват множество доказателствата за тяхната богата култура, простираща се от Карпатите до Егейско море. Според „бащата на историята“ Херодот „тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи на света“. В края на II и началото на I хилядолетие пр. Хр. се появяват първите тракийски военнополитически организации. Те се основават на „тракийската орфическа доктрина“, по силата на която царят е върховен жрец и божествен посредник. Най-многобройни са сведенията за Одриското царство. Първият негов известен от историческите извори владетел е цар Терес I (края на VI в. пр. Хр. – ок. 448 г. пр. Хр.). Поради значителното си богатство и мащаби то е най-известното тракийско държавно обединение на територията на днешна България. Забележителен разцвет одриската династия преживява при управлението на Котис I (383–359 г. пр. Хр.), проявил се като дипломат и съюзник на Атина. Друг значим одриски владетел е Севт III (крaя на IV в. пр. Хр.). Той е основателят на царския град Севтополис на река Тонзос (Тунджа) край Казанлък, чиито останки днес са разположени на дъното на язовир „Копринка”. Откритата през 2004 г. бронзова глава в „Долината на тракийските царе“, е обезсмъртила образа на Севт III.

През първата половина на I в. сл. Хр. земите на тракийските племена на юг от Дунав са завладени от Римската империя, а след разделянето на империята през 395 г. попадат в пределите на Византия. През IVVI век настъпва процес на дълбоки етнически и етнокултурни изменения, които водят до превес на славянския етнически субстрат. Въпреки цялостната асимилация на тракийското население от заселилите се на Балканския полуостров (вероятно през V век) славяни, тракийското културно наследство се запазва. Негови черти са съхранени дори и след процеса на официална християнизация, който настъпва няколко столетия по-късно.

През втората половина на VII в. на територията на Североизточна България се заселват прабългарите уногондури, начело с хан Аспарух от рода Дуло. В съюз със славянските племена те се сражават срещу Византия. Мирен договор от 681 г. бележи началото на Първата българска държава, която наследява традициите на Стара Велика България на хан Кубрат (605-665). За столица на ханството на Долни Дунав е обявен град Плиска. Новата държава се превръща в обединителен център на югоизточните славяни и прабългари.

Под управлението на Аспаруховия наследник хан Тервел (700-721) България се разширява териториално на юг от Стара планина и се превръща в значима политическа сила. За нарасналия авторитет на държавата спомага далновидният съюз между българския хан и сваления от престола византийски император Юстиниан II. Вследствие подкрепата на хан Тервел, която води до възстановяване властта на василевса, с договор между България и Византия (705 г.) в състава на ханството е включена областта Загоре (между Източна Стара планина и Странджа). Българският владетел също така получава титлата „кесар“, която е сред най-високите византийски почести за онова време. За пръв и последен път такава титла е дадена на чужд владетел. Друг знаков момент от управлението на хан Тервел е отблъскването на арабската обсада на Константинопол (717-718), което запазва целостта на християнския свят.

Забележителен е процесът на стабилизиране на българската държава под управлението на хан Крум (803-814), който остава в историята като блестящ държавник, реформатор и законотворец. Той поставя началото на нова владетелска династия и предприема първия военен поход на северозапад. В резултат през 803-805 г. към България са присъединени областите Банат и Трансилвания. През пролетта на 809 г. хан Крум превзема Сердика (днешна София), а през 812 г. продължава настъплението си в Тракия, като включва в границите на ханството градовете Берое (Стара Загора) и Филипопол (Пловдив). На изток българските войски достигат стените на Константинопол. Заради множеството успешни завоевания на хан Крум, известен с прозвището „Страшни“, обстановката в европейския югоизток значително се променя и България се превръща във важен външнополитически фактор в непосредствена близост до Франкската империя на Карл Велики (на северозапад).

През 864 г., по време на управлението на княз Борис I Михаил (852-889), България приема християнството като държавна религия. С това се премахват оставащите различия между прабългари и славяни и започва изграждането на единна българска народност, която става неделима част от европейската християнска цивилизация. Княз Борис I предприема активна дипломатическа дейност между Константинопол и Рим, с която успява да постигне учредяване на Българската църква. На 4 март 870 г. с решение на Осмия вселенски църковен събор в Константинопол е призната Българската архиепископия. Малко след това в България пристига първият български архиепископ, назначен от Цариград - Йосиф (Стефан), с което се полага началото на формирането на Българската църква по модел на Цариградската патриаршия. С решение на Фотиевия църковен събор (24 декември 879 г.) Българската църква получава автокефалност. 

В края на ІХ в. братята Кирил (Константин Философ) и Методий създават и разпространяват славянската азбука като богослужебен език, оборвайки в Рим т.нар. „канон на триезичието“. През 886 г. техните ученици Климент, Наум и Ангеларий пристигат в България, където са радушно приети. Те развиват богата образователна и литературна дейност. От тук българската книжовна норма и богослужение се разпространяват и в други славянски страни, като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав стават центрове на българската, а като цяло и на славянската християнска култура.

По времето на цар Симеон (893-927) българската държава изживява значителен политически и културен напредък. Този период на възход остава в историята като “Златен век на българската култура”. Победните войни на цар Симеон Велики осигуряват забележително териториално разширение. Границите на страната се простират от Черно море до Бяло и Адриатическо море. Столицата на България е преместена в Преслав, като символ на окончателната победа на християнската религия над езичеството.

Под управлението на цар Петър (927-969) между България и Византия е подписан 30-годишен мирен договор. На 8 октомври 927 г. се извършва бракосъчетание между цар Петър и внучката на император Роман Лакапин. За пръв път в историята на Византия принцеса от императорското семейство се омъжва за чужд владетел, което е свидетелство за нарасналия престиж на България. През същата година по нареждане на василевса Синодът на Цариградската патриаршия въздига българския църковен глава - архиепископ Дамян, за патриарх на Българската църква.

Периодът на царуването на Петър се свързва и със зараждането на богомилството. Основоположник на това дуалистично учение, заклеймено като „нова ерес“, е българският свещеник Богомил (Иеремия). Чрез оживени контакти богомилството се разпространява на Балканите, откъдето се прехвърля в Западна Европа (Х-XIII в.) и повлиява силно на вярванията на албигойци и катари, съсредоточени главно във френската област Лангедок.

През 1018 г. след продължителни войни, в разгара на които заблестява и оставя паметна следа непоколебимостта на цар Самуил, Византия покорява българското царство. С указ на император Василий II Българската патриаршия е понижена в ранг архиепископия с постоянно седалище в Охрид - последната столица на Първото българско царство. През 1185 г. въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър в Търново, отхвърля властта на Византия. Сключването на Ловешкия мир (1187) е признаване на възстановяването на българската държава. Основава се Второто българско царство, а Търново става столица.

Предишната мощ на България се възражда по времето на най-малкия от братята Асеневци - Калоян (1197-1207). Търсейки признание за властта си от Рим, в периода 1202-1204 г. той води интензивна кореспонденция с папа Инокентий III. Разменени са няколко пратеничества и много писма, в резултат на което е сключена уния между Римската църква и Българското царство, без да променя православното изповедание на българския народ. Въпреки временния си характер (фактически унията просъществува до 1232 г.), тя значително интензифицира междукултурното общуване и има важна роля при реализирането на политическите цели на българския владетел. Качествата на умел пълководец и прозорлив дипломат позволяват на цар Калоян да се противопостави и на създадената от кръстоносците Латинска империя след падането на Константинопол (1204).

Управлението на цар Иван Асен II (1218-1241) е пример за блестящ държавнически талант. Второто българско царство достига своя най-голям разцвет – установява политическа хегемония в Югоизточна Европа, отново разширява границите си до бреговете на Черно, Бяло и Адриатическо море, страната изживява стопански и културен разцвет. Цар Иван Асен II предприема действия и за окончателното уреждане на българския църковен въпрос - през 1235 г. с решение на църковния събор в Лампсак е възстановена Българската патриаршия.

След неговото царуване превес вземат разногласията сред част от болярите, които по времето на цар Иван Александър (1331-1371) водят до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско и обособяването на отделни владения като Добруджанското деспотство. Разединението и общата несигурност в европейския югоизток са основните  причини за падането на Българското царство под натиска на османските сили. След тримесечна обсада и самоотвержената отбрана, водена от българския патриарх Евтимий, на  17 юли 1393 г. столицата Търново отваря вратите през завоевателите.

През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд се отправя на кръстоносен поход срещу османските сили. Към редиците на многочислената му армия, включваща поляци, бургундци, французи, италианци, германци и англичани, се присъединяват войските на владетеля на Видинското царство – цар Иван Срацимир. Последвалият неуспех в сраженията при Никопол слага край на съществуването на Втората българска държава и в продължение на почти пет века България остава под османска власт. През 1404 година въстание организират Константин и Фружин - синове на последните български владетели Иван Срацимир и Иван Шишман. Друг значим епизод от борбата за освобождение на християнските земи е настъплението на кръстоносната армия под предводителството на полско-унгарския крал Владислав III Ягело, воеводата Янош Хуняди и кардинал Юлиано Чезарини. В паметната битка при Варна (10 ноември 1444), известна като „битката на народите“, християнските войски претърпяват поражение, което се оказва ключов момент за завладяването на Константинопол (1453) и за окончателното установяване на османската власт над Балканите.

Преди падането на България под османска власт забележителен е процесът на утвърждаване на духовни средища. Изгражда се Софийската Света гора – пръстен от манастирски комплекси около София. Рилският манастир се налага като главно поклонническо място. По-късно през XVIII век с щедрото дарителство на български търговци се поддържа българският Зографски манастир в Атон (само няколко православни държави имат свои манастири там).

През столетията на чуждото владичество православните институции остават единствени пазители на българския дух, както и възможност за диалог със света в защита на националната кауза.

Заслуги за поддържане на българския език и просвета има и българското католическо духовенство. Петър Богдан със своята „История на България“ (1667) полага основите на ранното Българско възраждане. През 1688 г. той подготвя и Чипровското въстание. Друг изтъкнат радетел за просветата сред българските католически книжовници е Филип Станиславов - автор на първата българска печатна книга - „Абагар“ (1651).

През епохата на Възраждането (XVIII-XIX в.) националното самочувствие се пробужда и българите отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в европейската история. Безспорно най-видният възрожденски представител е Паисий Хилендарски, който през 1762 г. завършва бележития си труд „История славянобългарска” в Зографския манастир. Верният му последовател поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански) продължава делото му. Избран по-късно за Врачански епископ, Софроний Врачански съдейства за осъществяването на първата българска дипломатическа мисия през 1804 г. в Санкт Петербург с цел да се привлече подкрепа за каузата за освобождение на България.

През 50-те и 60-те години на XIX век усилията прерастват в организирано национално-освободително движение. Началото на революционните борби се свързва с делото на Георги Стойков Раковски (1821-1867). Забележителен писател и публицист, през 1855 г. той издава вестник „Българска дневница“, а през 1857 г. печата и революционната си поема „Предвестник Горского пътника” („Горски пътник“). В Одеса Раковски изготвя своя Първи план за освобождението на България (1858). В него излага възгледите си за необходимостта от общо българско въстание, в което трябва да вземе участие целият народ. Отново в Одеса започва отпечатването и на знаменития му вестник „Дунавски лебед“, превърнал се в първата международна трибуна на освободителното движение.

Оживена дейност развиват и други пламенни революционери. Сред най-видните стожери на освободителното дело се открояват - писателят и публицист Любен Каравелов (1834-1879), който създава в Букурещ Българския революционен централен комитет (БРЦК); Апостолът на свободата и „радетел за чиста и свята република“ Васил Левски (1837-1873) – създател на Вътрешната революционна организация (ВРО), обхващаща комитети в областите Мизия, Тракия и Македония; гениалният поет и публицист Христо Ботев (1848-1876), чиито творби са облъхнати от бляскав патриотизъм и блян за саможертва.

Цариград е другият център на отстояването на българската кауза. Десетилетната църковна борба – в това число и чрез привличането на вниманието на дипломати от Великите сили, дава резултат и през 1870 г. Високата порта (правителството на султана) официално признава правото на българите да имат самостоятелна църква, независима от Цариградската патриаршия. Създаването на Българската екзархия със седалище в Цариград е най-значимото постижение на българския народ в епохата преди Освобождението. През 1872 г. Видинският митрополит Антим I е избран за пръв български екзарх.

На 20 април 1876 г. избухва Априлското въстание – мащабен организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието е жестоко смазано и удавено в кръв, но привлича вниманието на европейските страни към българския национален въпрос, показвайки непримиримостта на народа, готов да се бори за своята свобода и независимост. Непосредствен отглас от драматичните събития е дипломатическата мисия на Драган Цанков и Марко Балабанов, които по инициатива на цариградската Екзархия провеждат срещи с висши държавници в Англия, Франция, Италия, Германия, Русия и Австро-Унгария, за да привлекат подкрепа за политическа автономия на българския народ.

През 1878 г. в резултат на Руско-турската освободителна война (1877-1878), българската държава е възстановена. Санстефанският мирен договор, подписан на 3 март, ознаменува началото на новата държавност, но българският въпрос се превръща в залог на съперничество между Великите сили за влияние на Балканския полуостров. Като следствие от решенията, взети на Берлинския конгрес (1878), устремът на българския народ към дълго бленуваното национално обособяване е подложен на нови изпитания. Българските земи са разпокъсани - провъзгласено е Княжество България. То приема своя конституция (16 април 1879 , наречена „Търновска“), смятана за една от малкото европейски конституции, които впечатляват със заложените демократични и парламентарни принципи. Избран е държавен глава - княз Александър I. Източна Румелия остава с автономен статут с губернатор-християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония остават под управлението на Османската империя.

Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885) получава симпатиите на част от Великите сили, но води до скъсване на дипломатическите отношения с Русия. Младата българска държава трябва да устоява на недоброжелателни планове, като успява да защити целостта си в Сръбско-българската война и да сключи мир, който издига престижа ѝ на европейската политическа сцена.

Под натиска на Русия през 1886 г. княз Александър I абдикира след инспириран преврат и България е изправена пред опасността да разпилее постигнатото обединение. Задачата да укрепят монархическия институт се пада на дипломатическите усилия отново на Константин Стоилов и правителството на Стефан Стамболов. Правителството трябва да спазва условията на Берлинския договор и да получи подкрепа от Великите сили. След продължителна криза в управлението за княз е възкачен Фердинанд Сакскобурготски (1887) - родственик на европейски династии. Той първоначално не е признат заради категоричното противопоставяне на  руския императорски двор.

В тази сложна ситуация се проявява държавническият талант на Стефан Стамболов, който твърдо защитава независимостта на страната и предприема решителни мерки, за да укрепи институциите и във вътрешен план. Отбелязани са значителни успехи в икономическото развитие на България, осигурено и от насърчаване на местната индустрия.

Активна е политиката на Стамболовото правителство и в отношенията с Османската империя. Следва се линията чрез дейността на Българската екзархия в Цариград да се извоюват права за българските общности – църковни и образователни – в обширните територии, останали извън пределите на България. Това е основополагаща линия на българската дипломация още от Търновската конституция, според която външнополитическото ведомство се нарича Министерство на външните работи и изповеданията.

Правителството на Константин Стоилов продължава линията на отстояване на независимостта, успява да подобри отношенията с Русия, развива отношенията със съседните страни. Реализира се и първото разширяване на мрежата от дипломатически представителства на България. Подготвени са дипломатическите възможности за признаване на владетеля и за обявяването на Независимостта на България през 1908 г.

Фердинанд I прокламира независимост от Турция на 22 септември 1908  година и става цар на българския народ. България участва в Балканската война (1912) заедно със Сърбия и Гърция. Българските войски печелят блестящи победи, но в последвалата Междусъюзническа война (1913) страната претърпява поражение от доскорошните си съюзници, които откъсват от Третото българско царство територии, населени с българи.

В ситуация на остро противопоставяне между Великите сили, реваншизъм и кипеж на националистически движения, България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили, но отново претърпява загуба и поредна национална катастрофа. През 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III. Мирният Ньойски договор от 1919 г. налага сурови клаузи на България - тя губи излаза си на Бяло море, Западна Тракия става част от Гърция, Южна Добруджа се присъединява към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско са присъединени към Сърбо-хърватско-словенското кралство.

В началото на 40-те години българската държава води политика, съобразена с Германия и силите на Оста. Дипломатически успех е сключването на българо-румънска спогодба през 1940 г. (Крайовската спогодба), с която Южна Добруджа се връща на България. Правителството запазва дипломатически отношения с Москва, не изпраща войски на Източния фронт при избухването на войната. Въпреки това са приети антиеврейски закони и дори се извършва депортация на 11 343 евреи от администрираните от България Македония и Беломорска Тракия. през тревожната пролет на 1943 година цар Борис Трети се подчинява на обществения натиск и отменя депортирането в лагерите на смъртта на около 50 000 български евреи. Българската дипломация следи внимателно как се променят политиките по отношение на Холокоста, а български дипломати съдействат за издаване на спасителни визи за много евреи – често надхвърляйки служебните си задължения и права.

През август 1943 г. цар Борис Трети умира и регентството на младия цар Симеон Втори е провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г. Червената армия навлиза в България и на 9 септември се установява правителството на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев.

След този момент Българската армия се включва във Втората световна война срещу нацистка Германия. Въпреки че не получава статут на воюваща страна от антифашистката коалиция, Парижките мирни договори (1947) не са катастрофални за България.

През 1946 г. България е провъзгласена за Народна република. Царицата майка, цар Симеон ІІ и княгиня Мария-Луиза напускат страната. Българската комунистическа партия поема властта, политическите партии извън Отечествения фронт са забранени, икономиката и банките са национализирани, обработваемата земя насилствено е организирана в кооперации.

Във външнополитически план въпреки че България е част от Източния блок под егидата на Съветския съюз, страната последователно развива линия на ангажиране с мултилатерализма. През 1955 г. е приета в ООН (на три пъти е избирана за непостоянен член на Съвета за сигурност). На следващата година става член на ЮНЕСКО, приемайки основните ценности на организацията за ролята на културата, науката и образованието като инструменти на световен мирен диалог и развитие. Разширяват се дипломатическите отношения със страни в цял свят, а разпадането на колониалната система е възможност за България да играе важна роля в подкрепа на новосъздадените държави.

10 ноември 1989 г. слага началото на демократичните промени в България. Приета е нова конституция (1991), политическите партии са възстановени, собствеността, отнета през 1947 г., се възстановява, стартира приватизацията и връщането на земята. През 1990 г. Жельо Желев става първият демократично избран президент на страната. По същото време се формират основните приоритети във външната политика на България – членство в Европейските общности, предшественик на Европейския съюз, и в НАТО. Като резултат от значителния напредък на страната по изпълнение на критериите за членство на 10 декември 1999 г., България получава покана за започване на преговори за присъединяване към ЕС.

Това е времето на тежките конфликти при разпадането на Югославия, в които страната играе ролята на стабилизиращ фактор, спазвайки приетите на международно ниво санкции и позиция за подкрепа за новите независими държави в региона.

На 15 февруари 2000 г. в Брюксел е положено началото на преговорите за членство. На 1 декември 2000 г. Съветът на министрите на правосъдието и на вътрешните работи на Европейския съюз взема решение за безусловно изваждане на България от негативния визов списък.

През 2004 г. страната поема Ротационното председателство на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), което е важен елемент от процесите на присъединяване към ЕС и НАТО, както и за утвърждаването на активната външнополитическа  ориентация на страната.

Република България се присъединява към Северноатлантическия алианс на 29 март 2004 г., заедно с още шест страни от Източна Европа. Това съответства напълно на националните интереси и цели на България, която получава възможност да участва равноправно във формирането на общи политики за сигурност. В Алианса България подкрепя процеса на разширяване на НАТО като ефективно средство за справяне със сложните предизвикателства към световната сигурност.

На среща на ЕС в Брюксел на 12 и 13 декември 2004 г. лидерите на 25-те страни потвърждават решението България да бъде приета в ЕС на 1 януари 2007 г. Договорът за присъединяване е подписан през април 2005 г. От 1 януари 2007 г., след като изпълни критериите за членство, България стана пълноправен член на Европейския съюз. Присъединяването на страната води до цялостна стабилизация и поставя началото на един от най-успешните периоди в българската история. Постигнат е значителен напредък в редица области с пряко влияние върху качеството на живот на българските граждани.

През 2018 г. България за първи път пое Ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз под мотото „Съединението прави силата“. Проведени са 284 събития, 35 хиляди делегати работят на различни форуми в страната, което затвърждава репутационните и икономически ползи от уловения исторически шанс за членство в Съюза. Като потвърждение на линията във външнополитически план да бъде гарант на регионалната сигурност, България определи за свой основен приоритет развитието на отношенията на ЕС със Западните Балкани и с регионални партньори като Република Турция.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на сайта.

Приемане Отказ Повече информация