Пропусни до съвържанието / Skip to content
Съобщения:

Българската литература е най-старата славянска литература. Възниква през IХ в., след като братята Константин-Кирил Философ и Методий създават славянската азбука. През вековете старобългарската литература получава своето развитие в различни книжовни школи – в Охрид, Плиска и Преслав, и по-късно се разпространява в останалия славянски свят. В Търновската книжовна школа се развива широка езиковедска, литературна и преводна дейност. През XV в. Поп Пейо и Матей Граматик създават Софийската книжовна школа – просветен и културен център на своето време.

По време на петвековната османска власт развитието на българската литература и просветна дейност се съсредоточава в манастирите и църквите. Центрове на духовен живот са Рилският и Бачковският манастир. Първото произведение на българската възрожденска литература “История славянобългарска” (1762 г.) на Паисий Хилендарски отразява стремежа за пробуждане на националното съзнание и се превръща в литературния и политически манифест на времето.

През втората половина на XVIII и началото на XIX в. българската литература придобива предимно просветителски характер. Имената си са записали в историята Софроний Врачански, Петър Берон (автор на първия български светски учебник с природонаучни знания “Рибен буквар”), Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Найден Геров, Васил Априлов и др. Нараства интересът към народното творчество – през 1861 г. братята Димитър и Константин Миладинови съставят сборника “Български народни песни”. Започва развитието на новата българска литература. Създадена на новобългарски книжовен език, тя следва жанрово-художествения образец на европейските литератури.

Във възрожденската литература се откроява поезията на Христо Ботев, запленяваща с патос и плам; творбите на Любен Каравелов; жанрово многообразното творчество на Иван Вазов и много др. Вазов е автор на 22 тома събрани произведения, сред които романи, повести, разкази, стихотворения, драми. Културният и литературен живот след Освобождението на България от османска власт през 1878 г. се съсредоточава в Пловдив и в София. Сред имената, оставили своя отпечатък в литературната история на страната, са Петко Рачов Славейков, Стоян Михайловски, Марин Дринов. Мемоарната литература е в своя разцвет в произведенията на Захари Стоянов, Симеон Радев. Алеко Константинов - ярък критик на своето време, създал най-популярния сатиричен образ - Бай Ганьо.

В началото на XX в. в българската литература настъпва обновление, което носи модернистичния европейски дух, представено от кръга около списание “Мисъл” – д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов – един от големите майстори на българския стих. Развива се българският символизъм, както и прозата. Един от нейните ярки представители е класикът Елин Пелин, когото литературоведите определят като “проникновен художник на българското село”.

Средата на века носи нови авангардни течения в българската литература – модернизъм и експресионизъм, залегнали в произведенията на Гео Милев и в предметната поезия на Атанас Далчев. Майстор на българския разказ е писателят Йордан Йовков, създал галерия от нравствени и идеализирани образи. Социалната и пролетарско-революционната поезия получава своя разцвет чрез новаторската лирика на Никола Вапцаров. През втората половина на ХХ в. българската литературна съкровищница се обогатява с прозата на Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, с творчеството на Йордан Радичков, Блага Димитрова, с поезията на Елисавета Багряна, Дора Габе, Радой Ралин, Дамян Дамянов и др