Република България

Министерство на външните работи

Организацията на северноатлантическия договор (НАТО) е учредена на 4 април 1949 г. във Вашингтон с подписването на Северноатлантическия договор. Страни по договора са десет европейски държави (Белгия, Великобритания, Дания, Исландия, Италия, Люксембург, Норвегия, Португалия, Франция и Холандия) и две северноамерикански (Канада и САЩ). До края на Студената война към тях се присъединяват още четири държави - през 1952 г. Гърция и Турция, през 1955 г. Федерална република Германия, а през 1982 г. Испания.

НАТО е междуправителствена организация, в която всяка от страните-членки запазва своя суверенитет и всички решения се взимат съвместно на основата на консенсус. Най-важният политически и ръководен орган в НАТО е Северноатлантическият съвет, в който са представени всички съюзници. Той заседава редовно на ниво посланици, а също и на равнище министри или държавни и правителствени ръководители. Едновременно с това е изградена военно-командна структура на НАТО, представляваща многонационална система за планиране, организиране и командване на съюзните сили, ръководена от стратегически главнокомандващи.

Основната цел на страните-основателки на НАТО бе да предотвратят риска бившият Съветски съюз (СССР) да разшири контрола си над европейския континент. Подписвайки договора, те се ангажираха взаимно да осигурят отбраната си и да гарантират свободата и сигурността си с политически и военни средства. Приобщавайки Северна Америка към отбраната на Западна Европа, НАТО демонстрира, че всеки опит за политически или военен натиск над Западна Европа е обречен на провал.

Благодарение на НАТО Западна Европа и Северна Америка не само съвместно гарантираха своята независимост, но и достигнаха до безпрецедентно ниво на стабилност. Тази стабилност бе в основата на европейското икономическо сътрудничество и интеграция. В началото на 90-те години тя допринесе за края на „студената война” и преодоляване на разделението на Европа.

НАТО днес не е само съюз за колективна отбрана, а общност на споделените ценности на демокрацията, зачитането на човешките права и върховенството на закона, която предоставя жизненоважното трансатлантическо измерение на усилията за справяне със съвременните предизвикателства пред сигурността.

Въпреки прогнозите на мнозина скептици, Алиансът не само надживя края на „студената война”, но и се наложи като най-ефективната съвременна организация в сферата на сигурността, чийто членски състав и кръг от партньори постоянно се разширяват. Страни-членки на НАТО днес са 28 държави. През 1999 г. към Алианса се присъединиха Чешката република, Полша и Унгария и през 2004 г. - България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. На срещата на високо равнище на НАТО в Страсбург-Кеел на 3-4 април 2009 г. бяха приети и двете най-нови страни-членки – Албания и Хърватия. Същевременно, вратите на НАТО остават отворени за бъдещи членове, споделящи ценностите на евроатлантическата общност и имащи волята и способностите да поемат задълженията, които произтичат от това членство.

Паралелно със своето разширяване, Алиансът непрекъснато се трансформира, в отговор на променящата се среда на сигурност. Новият характер на заплахите налага и промяна в методите за запазване на мира. НАТО преструктурира своите военни способности, адаптира силите си и развива нови многонационални подходи за справяне с тероризма, регионални конфликти и други заплахи за сигурността, като например разпространението на оръжия за масово унищожение. Все по-голямо внимание се отделя и на гарантирането на енергийната сигурност на страните-членки.

През годините постепенно се разшири географската рамка на водените от НАТО операции и мисии. В Западните Балкани Алиансът изигра основна роля за спирането на междуетническите конфликти в бивша Югославия от 90-те години на миналия век. След събитията от 11 септември 2001 г. съюзниците започнаха антитерористична военноморска операция в Средиземноморието, която продължава и днес. НАТО е основно ангажиран със стабилизирането и възстановяването на Афганистан, където в момента се провежда най-голямата съюзническа операция, и подпомага усилията на международната общност за постигането на мир в Ирак и Дарфур, както и за справяне с пиратството в Аденския залив. В случай на необходимост, Алиансът провежда и хуманитарни мисии за справяне с бедствия и аварии, както при земетресението в Пакистан през 2005 г.

Постоянно се разширява и кръгът от партньори на Алианса. Освен европейските партньори и държавите от бившия СССР, в него са включени и седемте страни-участници в Средиземноморския диалог. Въз основа на решенията от срещата на най-високо равнище на НАТО през юни 2004 г. в Истанбул, Алиансът развива сътрудничество с Кувейт, Бахрейн, Катар и Обединените арабски емирства и остава отворен за развитие на отношенията с други страни от региона на т.нар. широк Близък изток. На срещата на върха в Рига през ноември 2006 г. съюзниците взеха решение да адаптират общата рамка на партньорските формати на основата на гъвкавост, прагматизъм и съчетаване на географския и функционалния подход, както и да се потърсят възможностите за развитие на по-тесни връзки със страни като Австралия, Япония, Нова Зеландия и Република Корея, споделящи евроатлантическите ценности и имащи активен принос към операциите на НАТО.

В контекста на перспективата за бъдещо членство на Украйна и Грузия в НАТО, заявена на срещата на най-високо равнище на НАТО в Букурещ през 2008 г., Алиансът развива политическия диалог и подпомага реформите в тези две страни в рамките на Комисията НАТО-Украйна и Комисията НАТО-Грузия. Специално внимание се отделя на разширяването и задълбочаването на сътрудничеството на НАТО с други организации, имащи дейност в сферата на сигурността, като например ООН и ОССЕ. Предвид комплексния характер на съвременните кризи, се налага развитието на всеобхватен подход към тяхното решаване, включващ не само военни, но и широк спектър граждански способности. В този контекст, приоритетно остава развитието на стратегическото сътрудничество между НАТО и ЕС, предвид общите ценности, интереси и цели на техните страните-членки и допълващите се способности на двете организации. Тясната координация между НАТО и ЕС се налага и от необходимостта за избягване на ненужното дублиране на усилията и разходите.

Политиката на отворените врати, обогатяването на партньорските формати, развитието на отбранителните способности и ангажирането с нови мисии са аспекти на един цялостен и продължителен процес на обновяване на Алианса. Тази политическа и военна трансформация е насочена към адаптирането на НАТО към новата среда на сигурност, така че да запази своята жизненост и да продължи ефективно да гарантира отбраната и сигурността на своите страни-членки.