Николай Младенов: На 11 септември 2001 г. си дадохме сметка, че свободата и демокрацията не идват безплатно и не идват без усилия и жертви
10 Септември 2010 Изказвания и интервюта
Изказване на министър Николай Младенов при откриването на фотографската изложба „Няма нищо невъзможно”, посветена на събитията от 11 септември 2001 г.
Ваше превъзходителство,
Уважаеми дами и господа,
Благодаря на Алберто Стайков за възможността днес да видим тази изложба. Въпреки, че тя е посветена на трагедията на 11 септември, аз не мога да не започна с една друга трагедия и това е трагедията на 9 септември, защото тази сутрин бях на едно място, което може би най-добре олицетворяваше желязната завеса – границата между България и Гърция при Ивайловград. След много години, след много усилия, се прокара път и нов ГКПП, буквално, "пробивайки" мястото където преди невидима се е издигала стената между Изтока и Запада. Абсурдът на днешната ситуация и това, което доказва и тезата на Вашата изложба, че няма нищо невъзможно е, че се надяваме след по-малко от една година, откакто днес открихме този граничен пункт, да го закрием - когато България стане част от Шенген. Наистина няма невъзможни неща на света.
В спомена за 11 септември 2001 г. за мен има все още много личен момент. Аз си тръгнах от Ню Йорк и видях тези сгради на 10 септември. Кацнах на 10 септември вечерта в София, за да разбера на другия ден, че мои много близки приятели са били в сградата, когато това се е случило. Слава богу, те бяха добре и оцеляха. Но на 11 септември се промени много повече от живота на хората, които са в Ню Йорк – промени се светът. Размерите на промяната бяха сравними с разтърсващата промяна в Централна Европа, когато през 1989 падна Желязната завеса. Промени се не само заради хилядите хора, които загинаха, а най-вече заради размера на наглостта, която представляваше атаката срещу Световния търговски център и Пентагона във Вашингтон.
Това създаде, поне за нас и моето поколение, една различна представа за предизвикателствата, с които се сблъскваме. Ако на 10 ноември 1989 г. всички разбрахме, че светът вече е различен, всички искрено се зарадвахме на демокрацията, на свободата, то на 11 септември 2001 г. мисля, че всички си дадохме сметка, че тази демокрация, тази свобода не идват безплатно и не идват без усилия и жертви. Другото, за което си дадохме сметка е, че има хора на този свят, които не го виждат по начина, по който ние го разбираме. Струва ми се, че всички ние застанахме пред един много голям избор – дали обявяваме война на тези, които виждат света по различен начин от нас или се опитваме да разберем това, което те виждат като проблем и търсим някакво решение, което да позволи да живеем в мир, да живеем в едно сътрудничество. Най-вече да отречем правото на Самюел Хънтингтън да бъде прав, че има сблъсък на цивилизациите. Защото ако ние приемем неговата теза, то това означава да приемем, че освен 11 септември от тук нататък ще има още много дни като 11 септември в нашия живот. И ние ще бъдем безсилни пред тях.
Мисля, че България като страна, която от стотици години, да не кажа от хилядолетие, живее в един изключително сложен географски и политически регион, която винаги е търсила да намери компромиса, който ще позволи на всички нас да живеем в мир един с друг, няма право да бъде страна, която разделя света на „добри” и на „лоши”. Разбира се, там, където се нарушават правата на хората, където има конфликти, където се заражда тероризъм, където се заражда радикализация, ние трябва да реагираме и трябва да дадем това, което зависи от нас, за да се справим с тези проблеми. Като страна, в която живеят християни, мюсюлмани, евреи, българи, арменци, турци, роми- всякакви наши съграждани от различен етнически произход, нашата страна трябва не само да се гордее с историята на своята толерантност, но и да бъде носител на факлата на толерантността в един свят, в който като че ли тази факла често е поставена под голяма заплаха.
Надявам се, че днес спомняйки си за трагедията, която преживя американският народ на 11 септември 2001 г., давайки си сметка за начина, по който светът се промени от тогава насам, давайки си сметка за това, как ние самите се променихме оттогава до днес, ще останем верни на идеята, че нашата отговорност към поколенията и към самите нас е не само тук, в България, но нашата отговорност е и в света около нас – отговорността ни за това, което се случва на Балканите; това, което се случва в региона на Черно море; това, което се случва в Източното Средиземноморие; това, което се случва по целия свят.
Много ми се иска, колкото и патетично да звучи, след 50–100 години историческите книги да не пишат само за героическия подвиг на българското общество, спасило своите евреи през Втората световна война, но да говорят и за много други примери за това, как нашата страна е помогнала да се предотвратят и разрешат конфликти или хора от различни групи и с различни религии да живеят заедно. Това е историческата ни мисия, ако мога така да се изразя.
Още веднъж благодаря за минутите на размисъл, които днешната изложба предизвиква у всички нас!
9 септември 2010 г.